Улица с подробности, Хасково, от Божидар Дедов

mystreet — Tue, 31 Jan 2006 21:20:00 -0000

Винаги съм си задавал въпроса дали в живота на човек има по-утъпкан път от улицата, на която живее. Толкова пъти съм я извървявал от единия до другия ù край, че вече се чудя дали не съм си спретнал едно околосветско пътешествие или все още не ми достигат няколко хиляди километра. И въпреки че не притежавам фотографска памет мога ясно да си представя всяко едно кътче от нея. Трудно ми е да се отърся от убеждението, че моята улица е най-интересната в града. Най-вече поради един простичък факт – тя започва в блясъка на центъра на града и свършва пред прага на най-последната къща в тази му част, продължавайки като прашен черен път, водещ до вилната зона. А колко пъти тя сменя лицата си между тези две крайни точки, е трудно да се събере на една страница – то трябва да се изживее. Затова ви каня на една разходка с мен по моята улица. Нека да започнем от центъра, тъй като веднъж усетил лукса, човек по-силно усеща неприязънта от мръсотията и неудобството ù в края. От реновираната сграда на универмага, която със сигналночервения си цвят привлича клиенти се отправяме нагоре, минавайки покрай лъскавите витрини на поредния търговски комплекс. По-нататък, където се намират и първите къщи и жилилищни блокове по улицата, попадаме под свод от липи, които през ранното лято ни опияняват с аромата си, а през юли и август ни пазят от морящите слънчеви лъчи. Но ако страдате от сенна хрема, сте извадили късмет, защото днес липите вместо с листа и цветове са обсипани със сняг. Преди да продължим, ще трябва да пропуснем колите по пътя с предимство, защото десетки метри след началото си улицата бива разкъсана на две от безмилостен поток от забързани коли. След като пресякохме, отново поемаме напред под липите – но бъдете внимателни, като вървите по десния тротоар, защото дори да няма предупредителен знак „Падащи предмети”, нещо от новите строежи може да се стовари върху главата ви и нашата разходка да приключи още тук. А, и вие ли го усетихте вече. Дори и през юни пронизващата миризма на тютюн не може да бъде надвита от аромата на тополите. Затова съвестно се грижат няколкото огромни вентилатора, които всмукват убиващия бавно и мъчително прах от запрашените помещения на тютюневия склад и го изстрелват по минаващите навън. Сградата на самия склад непременно заслужава вниманието ви. Прахът от улицата и от тютюна старателно се е погрижил някогашният цвят на сградата да бъде абсолютно неразпознаваем, но орнаментите по фасадата и решетките на прозорците, както и керемиденият покрив ясно издават, че е от времето, което Димитър Димов описва в романа си „Тютюн”. Само петдесетина метра нататък по улицата миризмата на тютюна е заменена от тази на санитарните материали и дезинфекциращите препарати на поликлиниката. Предлагам да минем именно по този страна на улицата, нищо че трудно ще се разминем с рояка от влизащи и излизащи, който по това време на годината е изключително гъст. Не се разстройвайте, ако чуете плача на някое малко дете – най-вероятно е за негово добро или поне така казват лекарите. По-стряскащи са виковете на някоя сестра, която нетърпеливо обяснява на възрастна жена или мъж, как направленията за преглед при кардиолог били свършили. Нека вече да подминем поликлиниката да не би някой вирус да се лепне за нас в най-неподходящото време на годината. Сега ще минем отново вляво, за да можем да видим по-отдалеч модерната сграда на „Националния осигурителен институт” – огромно сиво здание с множество прозорци и тераси, зад които не се вижда нищо освен луминисцентните лампи по таваните и стотиците шкафове, съхраняващи документи. Но ако бяхме минали само преди 4-5 години въобще нямаше да се спираме тук, защото щяхме да видим само скелета на недовършена сграда, за която „10-ти” е дошъл ненавреме. Най-накрая покрай нас отново започват да се редят обичайните за един град къщи и блокове – кои по-нови и красиви, кои с наклонена мрежена ограда и покрив от изпочупени на места керемиди. Но общото помежду им е прахът, който е успял да полепне по фасадите дори и на новопостроените къщи и който ги прави потискащо сиви. Още дълго време пред нас ще се редуват и колите, спрени на паркингите пред блоковете, и малките зеленчукови градинки, в които изпод снега се подават листата на ягоди, а през пролетта обитателите на къщата ще засадят домати, краставици и чушки. В цялата тая монотонност впечатление прави един единствен блок, пред който вместо паркирани коли и разбити плочки има цветна градина и поддържан тротоар, сякаш за да разчупят стереотипната сивота, която е победила всички останали съседи. Така бавно и полека стигаме и до блока, в който аз живея. Пред него все още стои разсипаната купчина пясък, която някой работлив съсед стовари преди няколко години. Отзад, скрита от любопитните погледи на минувачите, се намира и малката цветна градинка, за която се грижат някои от пенсионираните ни съседи, която, кой знае защо, вместо да създава настроение у минаващите по улицата, вехне под сянката на сивото здание. Едва ли има смисъл да повтарям описанието на картината, която ни чака до края на улицата, така че нека да позабързаме малко хода си и да идем направо пред прага на последната къща – там, където ви казах, че улицата свършва. Или поне където свършва асфалта. Нататък вече се виждат дворовете на вилите, в които се разхождат кокошки, ровещи в снега, надявайки се да открият нещо под него, както и мокрите измръзнали кучета, на които в това време им остава само да чакат стопанина си, който да им донесе дневната дажба. Едва ли очакват това да е някоя рекламирана питателна кучешка храна – най-много някоя намокрена филия сух хляб и остатъците от снощната вечеря.

Виж снимките към този разказ

Моята улица: Улица с подробности, Хасково, от Божидар Дедов

Улица с подробности, Хасково, от Божидар Дедов