Улица с много настроения, Козлодуй от Мая Младенова
Posted by maria dimitrova 07-12-2005
Понякога е тъжна и сива, понякога е оживена и радостна, чиста и празнична, мръсна, мокра, ярка, мъглива, слънчева, бяла и сияеща, шумоляща, стаена, възторжена... Жива!
Тя има начало. Не съм съвсем сигурна, но ми се струва, че започва от пешеходната пътека тип ‘зебра’ на Т-образното кръстовище близо до блока, в който живея. После поема напред – доста несигурно поради честата си среща с други улици – после нагоре, надолу, нагоре, прави завой, утихва и внезапно свършва върху платното на обиколното шосе.
Мисля, че никога няма да я опозная изцяло. Моето място е тук, покрай началото. То ми дава усещане за стабилност и перспективата на изкачването. Дава ми хоризонт. Близък и постижим. И посока.
Първият ми спомен за нея е мисълта “Добре, че не живеем тук – я колко много настървени бездомни песове се въртят и лаят по минувачите”. Откакто се преместихме тук обаче, не съм имала подобни страхове или особени ‘кучешки приключения’ – едно поради намаления брой на бездомните кучета и второ, защото и аз и те вече се гледаме с други очи. С други очи ме гледа и улицата. А и аз нея.
Моята улица не е обточена от две редици къщи, блокове, магазини. Блокът, в който живея, е единствената жилищна сграда в ниската, “градската” част на улицата. Но той е една непозната вселена. С мъка откроявам в мислите си двадесетина лица на съседи и едва единици от тях свързвам с име, етаж или номер на апартамент. А сме толкова свързани, ако не от друго, то от общата гледка през прозореца.
През прозореца на кухнята ни се вижда част от блок, която гледа към моята улица. На третия етаж отляво пердетата са събрани отгоре и драпирани към двата края. Вече близо година това място е по-специално за мен, това е ‘елха’ и ми носи празнично настроение. Нищо, че познавам хората, които живеят там, и много добре разбирам зрителната измама. Само ми е малко трудно да отговарям на въпроса “Мамо, ами къде е нашата елха?”
Не зная как е по-нататък, но тук, в началото на улицата има твърде много асфалт и бетон. И твърде много автомобили и място за тях. И твърде малко място за хората. Нито една пейка! Всъщност, ако надникнем и в задния двор... Зад блока ни има безраз-борна растителност, кал, тротоарни плочки, подредени според някаква безумна геометрия, счупени пост-соц пързалки, остатъци от метална гъбка с пясъчник и няколко пейки, които някога са били бели. И железния скелет на огромна люлка-карабалка, неизвестно как оцелял, който са радва на завидна популярност сред всички непълнолетни обитатели на околните блокове.
Моята улица е една от най-натоварените с автомобилно движение улици в града. Нагоре, към обиколния път, се изнизват личните МПС-та на гражданите преди празници и в петък. Паркингът опустява, по-малко хора се движат по улицата, по-рядко шуми асансьорът, почти не минават коли под прозорците. После изведнъж се стича обратно целият поток и носи другост: миризми, шумове, интонации, смях и спомени от по-близки или по-далечни чужди места. И тази пулсация се повтаря ритмично и неизбежно като туптене на сърце. И също като него някога и някъде ще спре.
На моята улица има автогара. Хора тръгват и се връщат, пристигат за пръв път и си заминават, други напускат града завинаги. Понякога и аз съм между тях. Понякога ми се иска да замина за Козлодуй от друго измерение, където моята улица ще бъде различна – по-добра, по-близка, с по-задружни и весели хора. Или да замина за другаде и всичко това да се е случило, когато се завърна. “Билет за мечтите ми, моля?” “Нямаме.” Засега.
И последно: моята улица няма име. Сигурно защото тя е такава, каквато всеки от нас я прави. Тя наистина е жива, но не с един живот, а с толкова, колкото хора живеят на нея.
(Ако правилно съм забелязала, една от съседките ми очаква дете...!)
